През 1973 The Living Bibles International започват работа по нов превод на Библията на арабски език. Проекта е наречен Book of Life (на арабски: كتاب الحياة, “Ketab El Hayat”). По-късно, след сливането на The Living Bibles International и International Bible Society през 1992 г., преводът на Библията е преименуван на The New Arabic Version. Английския превод на Библията, който най-много се доближава до арабската версия е New International Version. В действителност, арабския превод на Библията е направен като са използвани няколко английски превода, които са съпоставени с оригиналните текстове на Иврит и Гръцки. Новия Завет е публикуван през 1982 г., а цялата Библия е завършена през 1988 г.
Естир
Естир — историческо описание на живота на друга героиня – еврейка, чието име (Астир — звезда) носи книгата. Заради неземната й красота персийският цар Артаксеркс (485—465) отстранил «непослушната» царица Естир и се оженил за еврейката Хадеса (мирта), която живеела при братовчед си Мардохей, пленник на Артаксеркс, спечелил благоволението му с разкриване на заговор срещу него, и я обявил за царица под името Естир.
Великият везир Аман, мидиец по произход, планира избиване на пленените евреи, но Естир ще осуети плана му: Аман подготвил всичко и наредил да се хвърли жребие (пур) за определяне деня на покушението. Мардохей узнава това и праща Естир при царя да го моли да спаси от гибел народа й (2—4 гл.). Царят я приел благосклонно и се съгласил да присъствува на гощавка у нея, придружен от Аман. Тук Мардохей не се поклонил на Аман, който ядосан издигнал бесилка да го обеси и помолил царя да разреши. Но през нощта сън не идвал на царя и той се зачел в «паметната книга», дето пишело за разкрития от Мардохей заговор против него. Вместо бесилка, той наредил да се награди Мардохей.
Иудит
Иудит — неканоническа книга, в която се описва животът на вдовицата на Манасия, умрял от слънчев удар. Иудит е от гр. Ветилуя (Йерусалим?). Авторът на книгата не е известен.
Предполага се да е иудеин-елинист, който я написал на еврейски (арамейски) език. Най-стар е текстът в превода на 70-те. Историческите събития и имената не са изложени в хронологически ред, което е недостатък на книгата. В нея се описва героичният подвиг на Иудит: Олоферн, пратен от Навуходоносор, започва наказателна акция срещу въстаналите сирийци, ливанци и израилци. Като опустошил Тир, Сидон и Аскалон (1—2 гл.), Олоферн обсадил и големия тогава израилски град Ветилуя, прекъснал водопровода и отчаяният народ почнал да мисли за предаване. Узнала това, Иудит се решила на смел подвиг, който хладнокръвно и хитро привела в изпълнение: явила се със слугинята си в лагера на Олоферн и поискала среща с него. Впечатлен от красотата й, Олоферн я изслушва с доверие, отрежда й отделна шатра, огражда я с внимание, кани я на приеми (3—8 гл). На един прием той яде до насита и, обладан от виното, пада в леглото си. Иудит това и чакала, влиза в покоите му, отрязала главата му, турила я в торба и заедно със слугинята си се върнала при своите (12—14 гл.). Окуражени, израилци нападат, разбиват и прогонват асирийците. Спасеният народ ликува. Първосвещеник Иоаким отслужва благодарствена служба за спасението. Иудит ръководи синагогалния хор. Доживяла в почит до дълбока старост — 105 години.
Товит
Товит — неканоническа книга в 14 глави — разкази на «Товит, син Товиилов. . . от Асииловия род, Нефталимово коляно» (1:1) за историята на тяхното семейство, което по време на асирийския плен живяло в Ниневия, написана от него по Божие внушение чрез Божия пратеник Ангел Рафаил (12:20—22).
Историческият Товит, иудеин, отведен в плен в Ниневия, бил придворен доставчик на Салманасар, от което много разбогатял и се отдал на щедра благотворителност: гладни хранел, голи обличал, убити сънародници погребвал (1 гл.). От труд прекосилен той ослепял и обеднял. Жена му натяквала: Де останаха добрините ти — никой не те поглежда. В бедата си Товит потърсил с молитва помощ от Бога. В същото време, нейде далеч, в Екбатана Мидийска, Сара Рагуилова молела Бога да я избави от тежка беда — седем пъти се женила и Асмодей умъртвявал женихите още в първата брачна нощ.
Втора книга на Ездра
II Ездра — историческа неканоническа книга в девет глави, която е вместена в различните преводи (Вулгата, 70-те, Славянската библия) на различно място. Написана е на гръцки, поради което се счита, че неин автор е някой евреин-елинист, който по времето на Птоломеите живял в Александрия — около II в. пр. Хр. В нея се описва животът на евреите в Иудейското царство при последните царе: Иосия, Иехония, Иоаким; Вавилонското пленение; завръщането на част от иудеите от плен, водени от Зоровавел, който започва строежа на разрушения от Навуходоносор Иерусалимски храм. Самаряните спират строежа с клевета пред Артаксеркс (1—2 гл.).
Арменски преводи на Библията
Първият превод на арменски е започнат от патриарх Исаак I (390-440), който използва арамейската Пешита. По-късно преводът е довършен от Месроп Мащоц (361-440), който се счита за създател на арменската азбука. В превода участват и учениците на Месроп – Езник и Йосиф, като при превода използват Септуагинтата и Оригеновата хексапла. Завършения превод съдържа Стария и Новия завет, както и някой неканонични книги. Този превод е издаван през 1666, 1814, 1817, 1836 г., а по-новите издания са Виенското от Зохраб през 1860 г., както и Цариградското през 1892 г.
Откъс от евангелието на Йоан
1:1 Սկիզբէն էր Խօսքը, ու Խօսքը Աստուծոյ քով էր, եւ Խօսքը Աստուած էր. 1:2 ան սկիզբէն Աստուծոյ քով էր: 1:3 Ամէն ինչ եղաւ անո՛վ. եղածներէն ո՛չ մէկը եղաւ առանց անոր: 1:4 Կեանքը անով էր, ու կեանքը մարդոց լոյսն էր. 1:5 լոյսը կը փայլէր խաւարի մէջ, բայց խաւարը չճանչցաւ զայն: 1:6 Աստուծմէ ղրկուած մարդ մը կար՝ որուն անունը Յովհաննէս էր:
Арабски превод на Библията Smith & Van Dyke (1865)
През 1671 година Католическата църква публикува цялата Библия в Рим. Преводът е завършен под ръководството не Sergius Risi, католическият архиепископ на Дамаск, с помощта на Francis Britius.
Най-популярния превод на Библията на арабски език е версията на Van Dyck, финансиран от Syrian Mission и American Bible Society. Проектът е по идея на Eli Smith (1801-1857) , и стартира някъде около 1847 година в Бейрут. След смъртта на Eli Smith, преводът е довършен под ръководството на Cornelius Van Allen Van Dyck (1819-1895), с участието на Nasif al Yaziji, Boutros al Bustani, и Yusuf al-Asir.
Новия Завет е завършен на 9-ти март 1960, последван от Танаха на 10-ти март 1865. Около 10 милиона копия от тази версия са разпространени от 1865 г., и превода е възприет от Коптската и Протестантската църква. Този превод е основан на английската версия на Библията, известна като “King James Version” от 1611 г.
Откъс от евангелието на Йоан
1:1 في البدء كان الكلمة والكلمة كان عند الله وكان الكلمة الله. 1:2 هذا كان في البدء عند الله. 1:3 كل شيء به كان وبغيره لم يكن شيء مما كان. 1:4 فيه كانت الحياة والحياة كانت نور الناس. 1:5 والنور يضيء في الظلمة والظلمة لم تدركه
1:6 كان انسان مرسل من الله اسمه يوحنا.
Арабски преводи на Библията
Най-ранният открит арабски новозаветен текст е Синайският арабски ръкопис 151 от 867 г. Намерен е в манастира „Св. Катерина” в Синай през 19. век. Съдържа всички глави на книгата Деяния заедно с посланията. Четирите Евангелия са били в отделен том, който не е намерен. Текстът е преведен в Дамаск от арабски християнин на име Бишир ибн ал Сири. Ал Сири започва работата си по превода от Посланието към римляните, използвайки арамейски за базов текст. Преводът е придружен от текстов коментар, бележки в полето, лекционерни бележки и глоси. Детайлно фотокопие на ръкописа е издадено от Института за средноизточни новозаветни изследвания под редакцията на д-р Харви Стал. Д-р теол. Доний К. Донев
В момента са разпространени три основни превода на Библията на арабски език. Може би най-известният превод е версията на Van Dyck от 1847 г., финансиран от Мисията в Сирия и Американското Библейско Дружество. Другите два превода са Book of Life (“Ketab El Hayat”) от 1988 г. на International Bible Society, и преводът на Шариф.
Апокрифни книги
Трябва да сме наясно и по въпроса за еврейските апокрифни книги, чиято автентичност не може да се докаже, и съдържащи учения нехармониращи с основните истини на каноничните книги. Въпреки че тези писания са били отхвърлени от апостолите и християнските писатели до средата на ІІ-ри век сл.Хр., и от самите евреи, те намират злополучен прием в християнската църква към края на ІІ-ри век сл.Хр. От тогава те не са били изхвърлени от католическата църква. Реформаторите взели твърдо решение за отхвърляне на апокрифите, но след тяхната смърт, тези книги още веднъж били въведени в някои протестантски църкви. Последните били окончателно отхвърлени от тези църкви в 19-то столетие. За съжаление И двете издания на Българската Синодална Библия съдържат 11 апокрифни книги плюс 13 и 14 глави на Данаиил, които са апокрифни добавки към книгата на пр.Даниил, съдържаща в оригинал само 12 глави, и един апокрифен пасаж към 10-та глава на книгата Естир.
Новозаветен канон
Според канона, окончателно оформен около края на III и началото на IV век, Библията се състои от две части – Стар и Нов завет, които съдържат общо 77 книги – 50 книги в Стария завет и 27 книги в Новия завет. На еврейски са писани повечето от старозаветните книги, както и Евангелието от Матей, а останалите книги са писани на гръцки .
Време на събиране на новозаветните книги
Ранните християнски църкви от първи век са запазвали писмата на апостолите и на водачите на църквата. На църквата и е било необходимо ръководство от хора, живеели по времето на Исус и познаващи от личен опит развилите се тогава събития. По този начин писанията на очевидците са имали голяма стойност всред младата църква. Тази практика на съхраняване е позната още от еврейските синагоги. Така съхранени писмата са били използвани в богослуженията на църквата. В посланието на Клеменс до коринтяните (края на І в. сл. Хр.) автора цитира текстове от първото посланието на Павел до коринтяните. Това показва, че много ранно посланията на Павел са имали каноничен авторитет всред християните. Подобно е положението и в посланието на Игнатий до ефесияните (написано около 110 сл. Хр.), където Павел и неговите послания са известни.
Време на сортиране на новозаветния канон
Около 140 г. сл. Хр. един християнин на име Марцион сформира свой канон, в който вкарва само 10 от посланията на Павел. Останалите днешни книги на новия завет той счита за юдейски трудове и ги отхвърля. Малко по-късно около 170 г. сл. Хр. се появаява един друг канон, наречен “Канон Муратори”, в кокйто са включени всички послания на Павел, но без посланията на Петър, Йоан и Яков. В това време се появяват и много апокрифи, които застрашават чистотата на учението. Така църквата е предизвикана да състави и определи канона на Новия Завет. В края на ІІ век Ириней познава 13-те послания на Павел. Малко по-късно и Тертулиан говори за тях, без да споменава 2 и 3 Йоан, Яков и 2 Петрово. Така се заражда една дискусия за канона, която продължава до 4 век.
Определяне на новозаветния канон
Атанасий пише от Александрия през 367 г. сл. Хр. едно великденско послание до християните, в което се споменава всичките 27 книги на Новия Завет. През ІV век на следните събори в западната църква са споменати всичките книги на Новия Завет:
- Синода в Рим през 382 г. сл. Хр;
- Синода в Хипо Регио (Северна Африка) през 393 г. сл. Хр.
- Синодите в Картаген през 397 и 419 г. сл. Хр.
Това показва, че във втората половина на 4 век канона на Новия Завет е бил вече окончателно оформен.